За този текст
Настоящият текст описва най-вече личните ми впечатления от кратките ми срещи с мормоните. Където представата ми идва от други места, това е специално посочено.
Това не е анализ, нито антимормонски, нито промормонски памфлет. Това е прост, ако искате и наивен разказ за собствените ми преживявания, както са останали в съзнанието ми. Не претендирам за обективност; предлагам само искреност. Уважавайки вярванията на въвлечените в разказа хора, използвам изрази и главни букви за понятия, които мнозина иначе пишат по обичаен начин. Личните ми впечатленията са изградени въз основа на лично общуване само с 5-6 мисионери американци, дошли в България да разпространяват вярата си и може да не отразяват добре реалното положение на нещата.
Текстът съдържа и пасажи, които описват по-скоро мен, отколкоо мормоните. Надявам се това да помогне за по-правилното му разбиране.
Фонови впечатления
Може за първи път срещнах думата "мормон" в "Призрака на Ляно Естакадо" на Карл Май -- една от книгите му с индиански истории с Винету и Поразяващата ръка. Спомените ми вече са крайно несигурни в подробностите, но "мормонът" там е недобре приет, пък и после се оказва фалшив – вместо това е предрешен разбойник, целящ да разузнае някакви сведения.
Преди година-две бях попаднал на филма от САЩ "Последните дни" (Latter Days, www.latterdaysmovie.com), в който част от героите са членове на Църквата на последните дни (т.е. мормони). Техните възгледи за живота, Вселената и всичко останало се срещат (по-точно сблъскват) о съвсем различни гледища и опит, и то в контекста на силно лични и дълбоки взаимоотношения и преживявания на героите. Освен всичко друго, филмът предизвика в мен интерес към мотивацията на мормоните – не с намерението (нито с ненамерението) да възприемам философията им за своя – а просто човешко любопитство.
Първо разминаване
През 2002-2003 гг. на няколко пъти в София край НДК бях виждал случайно млади хора, облечени в строги, чисти костюми от тъмни сака и панталони, с бели ризи. Предполагах, че просто работят наблизо – в центъра на София мнозина са заети в офиси, където се изисква по-строго облекло. Така или иначе, заблудата ми бе разсеяна от някакъв познат, който ми каза че това всъщност са "свещеници" на разни църкви. Точно край НДК обикновено са мормони, както наричат членовете на Църквата на последните дни.
На един Панаир на книгата в НДК в София, минавайки от щанд на щанд, попаднах на някакви религиозни книги.
В такива случаи оглеждам заглавията и ако някое погъделичка интереса ми, посягам да разгърна книгата. Всъщност така правя с всички книги извън областта на интересите ми. Ако темата ме интересува по принцип, посягам да прочета анотацията дори и без заглавието да ме привлече особено.
Човекът зад щанда (както се оказа – костюмиран млад човек) на ясен български, макар и със силен английски (американски) акцент ме подкани:
– Моля, заповядайте. Това са книги за учението на Исус Христос и нашата Църква...
Разбира се, не помня точните му думи. Помня обаче че беше много приветлив, с открит поглед, ясни очи. Сини. (Тези подробности изглеждат излишни, но сега смятам, че не са). С явен ентусиазъм – вежлив и настъпателен, но не чак агресивен, толериран от заинтересуваното ми изражение и подканян от въпросите ми, той ми разказа, че тяхната Църква основава учението си върху Библията, но редом с нея поставя на равна нога още една книга – тук той ми я посочи – Книгата на Мормон. Тя представлява – поясни той – още един завет от евангелия, в които обаче се разказват главно събития на Американския континент, започващи още преди появата на Исус, но свързани с него и учението Му. Тук се озадачих как може да има такъв разказ -- събития на Американския континент, свързани с Христос, още преди Колумб да се загуби и да открие Америка, смятайки че е намерил Индия. Преди колонизацията. Разбира се, в Америка открай време са живели хора със своя уникална култура, но как събитията в Израел ще проникнат в Америка, че и ще бъдат записани в завети?
Така зададох няколко въпроса и се завърза нещо като диалог, в който съзнателно споделих (понеже човекът ме попита), че съм се насочил към научното поприще и се занимавам с физика и астрономия. Човекът каза, че това му се струва доста сложно и ми пожела успех. Поинтересува се също дали съм християнин и какъв точно. Не помня какво отговорих на това, но трябва да е било нещо като "православен, да и не".
Тук ще отворя скоба, за да поясня защо бих дал (и давам) подобен отговор. Такъв въпрос момчетата от Църквата ми задаваха и по-късно. Отношението ми към християнството и религиите изобщо, е... лишено от предварителен заряд. Църкви посещавам обикновено от любопитство. Може да се каже, че теоретично допускам възможността да има някаква реалност в дадена религия. Може да се говори и за нещо като уважение към вярата, вложена в градежа и атмосферата на свети места, но във всеки случай не мога да гледам на себе си като на съпричастна част в това. По традиция би се полагало да съм православен християнин – понякога в рода ми, в събития като раждания, кръщенета, погребения, има православен елемент или ритуал. Ако изобщо има религиозен такъв. Да речем, опелото при погребение се прави от православен свещеник. Мога да се чувствам ангажиран към събитието (примерно погребението на готиния ми чичо или баба), но не намирам свръхстойност в религиозния ритуал покрай него. В ценностите ми вероятно има някаква християнска основа, но те са там защото аз съм одобрил (ако ще и пост фактум) присъствието им, и са редом с други, заради които християнството би ме гледало накриво. Не съм кръстен, за което свалям шапка на родителите си, че са оставили сам да определя (като порасна) искам ли или не искам да се кръщавам.
Човекът ми показа още листовка, в която беше описано как е създадена Църквата им. Говореше и разгръщаше листовката, сочейки качествено отпечатаните, качествено изпълнени цветни илюстрации върху качествена хартия. Не съм запомнил много от разказа му, но поне схванах, че църквата е създадена от американец на име Джоузеф Смит през 19ти век, и че сред основните й книги са някакви писания, съдържащи историята на род, свързан с Исус, но преселил се на Американския континент далеч преди Колумб да стъпи на Америка.
Мисля, че човекът ми записа на листовката къде и кога провеждат църковни служни и ме покани да ги посетя когато желая.
Предложи ми също да ми подари книгата. Това не ме изненада, но изразих недоумение как така ще ми подарява книга. Той отвърна, че не е проблем, но при едно условие. Усмихнах се и попитах какво е условието.
-- Да я прочетете.
-- Невъзможно. Не мога да обещая такова нещо.
-- Защо?
-- Ако книгата не предизвика достатъчно движещ интерес в мен, аз не мога да се насилвам да я прочета. Мога да обещая да опитам, да я започна, но не знам дали ще я прочета.
-- Тогава не мога да ви я дам.
-- Ами няма проблеми, аз не държа, вие си знаете...
Подадохме си ръце и се разделихме с усмивка.
Усилване на любопитството
Няколко години по-късно отново гледах филма "Последните дни". Това беше полезно за мен, понеже усетих с нова сила и долових нови негови аспекти. Освен това имах възможност да го обсъждам с доста приятели и познати, както и да забележа две прекрасни песни в него. Песните ме завладяха, понеже изразяваха много силно мои чувства и усещания -- "Ако можех да съм с теб" ("If I Could Be With You") и "Химн за останалите назад" ("A Hymn for All Those Left Behind").
Ще разкажа малко повече за филма, понеже голяма част от любопитството ми се дължи на него, а и много от нещата в него по-късно и сам видях.
Сред героите във филма има мормони и те изпадат в ситуации, в които се разкрива много от отношението им към живота, към близките им, към хората, които обичат. Централните два образа във филма са коренно различни като възпитание, поведение и среда. Единият е мормон, роден и възпитан в семейство на мормони, баща му дори заема уважавана длъжност в Църквата им. Самият той пък, както явно много други подобни младежи, посвещава година-две от живота си на това да разпространява учението си сред хората – посещават хората по домовете им, представят се и предлагат да им разкажат вярата си, как тя е възникнала, на какво ги учи, оставя им листовки или книги и т.н. Мисионерството се провежда далеч от дома, с малко контакти с близките. Те са винаги на групи и мисионерстват по двама, рядко по трима. Носят табелки с фамилните си имена, пред които стои титлата (ако е "титла") "старейшина" (на английски "elder").
Всичко това доста прилича на военна повинност -- макар вероятно не задължителна "по закон", но впоследствие и аз лично добих усещането, че техните близки, окръжението им очакват това така силно от тях, когато достигнат определена възраст, че на практика май става задължително, ако ще и да не им е съвсем по сърце. Подчертавам, че това е мое усещане, не знам дали е така. Във всеки случай понеже самият аз съм бил войник (това моето си беше съвсем насила, по закон), впоследствие забелязах и други общи черти между военната служба и тази, която носят тези момчета.
Както обикновено се случва с хората, към цялото това начинание всеки от тях се отнася с различна сериозност, отдаденост и мотивация. Централният герой мормон в началото на филма тъкмо заминава на своето първо мисионерство, сбогува се с родителите си отива далеч от дома, в своята "военна част". Може би защото е "новобранец" (а може би защото е самият себе си), той се отнася много сериозно и искрено към мисията си; проявява инициативност и творчество; влага повече психологически подход от колегите си – и то не като част от сухия инструментариум за въздействие, а искрено и от сърце.
Във филма една жена беше загубила човека, когото обича – той отдавна беше в кома и тя трябваше да вземе решение лекарите да прекратят изкуствената поддръжка на "живота" му. Беше й много тежко и болно. Мормонът случайно я видя в това безпомощно състояние – тя плачеше, живееше болката си, разказа му какво се случва. Той й разказа една своя представа. Когато забием нос в картина или снимка отблизо, ние виждаме само безформена цветна смесица от точки и петна без смисъл – така ние виждаме живота си. Когато отдалечим очи от нея обаче, вече можем да я схванем в цялост и всичко изведнъж добива смисъл и посока – това е перспективата на Бог. Уловен в контекста на филма, бях спечелен от героя с тази алегория. Същият герой успя да извади от летаргия един празноглав младеж, чийто живот дотогава бе изпълнен общо взето със секс и въздух под налягане.
И отново, същият този мормон, който с такава искреност и дълбочина се беше посветил на работата си, който така дълбоко вярваше, по-късно бе изгонен от майка си, семейството и Църквата си, поставен в абсурдна ситуация. Лишен от обич и топлина, понеже изведнъж разбират, че той не удовлетворява някакво Божие изискване (какво да говорим за разбиране), го захвърлят в ръцете на "доктори".
Както явно хората обичат да става във филмите, момчето в крайна сметка намери нови приятели и среда, в която животът отново да добие смисъл и топлина. Понеже имаше късмет. И защото доброто, което бе направил като мисионер, не беше хвърлено на безплодна земя. И защото беше добро далеч много повече от контекста на която и да било Църква.
И така, поведението на младежа мормон във филма ме заинтригува...
Отблизо
Срещите
И когато преди година-две едно такова момче ме спря и заговори пред НДК, бях под въздействие на нелогичното предположение, че този човек вероятно е интересен. Оказа се съвсем вярно... Поговорихме за малко с него, дадох му телефона си, след няколко дни той ми се обади и си уговорихме нова среща – пак пред НДК. На втората среща Арбън дойде със своя другар. Арбън явно имаше повече опит като мисионер. Другият беше пристигнал съвсем скоро в България и знаеше езика ни съвсем малко. Предполагам, че беседите с мен щяха да са полезни за него, понеже аз лесно превключвах между двата езика и той можеше да участва доста по-пълноценно в дискусията.
Дискусиите ни представляваха смесица от няколко неща. От една страна, любопитство от моя страна към техния живот -- как са израснали, как живеят, какви интереси имат, как са решили да дойдат да мисионерстват, как гледат на един или друг проблем -- първо самите те, после и тяхната Църква, макар всъщност гледищата на последната се припокриваха със собствените им. От тяхна страна -- какво мисля аз за даден проблем, но най-вече разказваха как тяхната Църква гледа на нещата, и малко по малко показваха тяхната система на света.
Вместо навън, започнахме да се срещаме в сградата на Църквата им района на центъра на София, в бивше посолство (вероятно на Куба) – представителна сграда със съвсем светски вид. Отношенията между хората в сградата бяха поне на външен вид ведри, усмихнати.
При едно от посещенията ми показаха малкото басейнче със стълбички, където извършват кръщението на новите членове на Църквата им. Казаха, че се надяват скоро и аз да пожелая да бъда кръстен там.
Каниха ме няколко пъти на тяхна неделна служба и най-сетне веднъж се съгласих и отидох. Там няколко души изнесоха нещо като лекции на определена религиозна тема или по светска тема, завита в светлината на тяхната религия. Мисля, че една от лекциите беше свързана със светлината като символ на просветлението на ума към Бог. Имаше няколко съобщения във връзка с живота на общността им. Всички символично хапнаха по залък осветен хляб и изпиха по малка чашка вода, което обясниха алюзия с тялото на Христос и кръвта му, като нарочно вместо вино използват вода. Доколкото разбрах виното е заместено с вода, понеже съдържа алкохол. Пееха няколко песни в прослава на Бога, под съпровод на пиано, като аудиторията си помагаше с песнопойки. Самият аз разлистих една такава, за да разгледам текстовете. Прости, обикновени текстове, звучащи малко по детски – не непременно в лош смисъл. Спомням си също един много възрастен човек, превит под тежестта на годините, който също изигра някаква ритуална роля в богослужението. Спомням си най-вече как стоеше, погледа му, звученето на благодарствените му слова. Навяваше ми впечатление на самотен човек, който е намерил семейство и опора. "Моите" момчета живо участваха в събитието. Повечето от хората, които говореха, също оставиха в мен впечатление, че са въвлечени живо, пламенно в това което говорят и правят, въпреки че при някои тази страст изглеждаше някак жалонирана, положена в коловоз. При "моите" момчета това се получаваше някак по-естествено. Може би най-сухо и дори леко притеснително впечатление в мен остави само човекът, който беше най-главен там, нещо като ръководител на българския или поне на софийския клон на Църквата. Това, което той говореше, в него сякаш изобщо нямаше живот... Беше някак сухо, безучастно, студено. Както и да е... Когато службата свърши, момчетата с жив интерес ме попитаха как ми се е видяло преживяването. Наложи се да ги разочаровам, че ми е било скучно. За моя приятна изненада, те се усмихнаха, това явно не беше проблем за тях и ние продължихме да се срещаме насаме и да си говорим.
Дискусионната част на срещите ни обикновено бе провокирана и разпалвана от мен, въпреки че за повечето въпроси те се отзоваваха живо и с интерес и споделяха гледните си точки. От своя страна те изглежда следваха някаква линия на преподаване, за да ме запознаят със светогледа на Църквата си. Всъщност тази разлика е естествена и на практика пряко отразява различните ни мотивации за тези срещи. Своята част от мотивацията изясних пред тях още в самото начало на срещите ни и те я приеха човешки и дори изразиха благодарност, че съм искрен. Обикновено в края на срещата ме молеха за следващия път да прочета определени пасажи от книгата на Мормон и да помисля върху тях, за да можем да ги обсъждаме.
При всяка среща се произнасяше молитва. В началото всеки път я правеха те, след това няколко пъти удовлетворих молбата им молитвата да кажа аз – в съвсем свободен текст. Обикновено благодаряха на Бог за това, че се срещаме и че имат възможност да споделят с мен свидетелството си за истинността на Църквата им. Тези молитви ми бяха малко скучни, но все пак уважавах отношението им, а и когато го правех вместо тях, подбирах думите си искрено.
При една от срещите ни ми пуснаха филм, драматизация на историята на основателя на Църквата им. Филм с красиви картини, съдбовно звучаща музика и събития, явно създаден, за да разчувства жаден за вяра и опора човек. За тях той явно имаше силно въздействие. Трябваше да ги разочаровам с признанието, че не ми е въздействал особено. Че има нелоши технически и може би психологически попадения, но за съжаление не съм видял нещо по-дълбоко, поне за себе си. (В интерес на истината, думите на героя от „Последните дни“ имаше много по-голям шанс да ми окаже привличащо влияние, въпреки че ми е по-интереснод а ги разглеждам извън религиозния контекст.)
Срещите ни с Арбън е неговия новобранец продължиха известно време, но след месец-два Арбън трябваше да замине за Варна. Неговото място в двойката зае друг старейшина. За мое съжаление неговият ум беше по-затворен; обсъждането и споровете, обменът на интересни възгледи сякаш го дразнеше. Не контролираше добре нервите си, въпреки че това си личеше единствено по израза в очите му и по нищо, нищо друго – никакъв нервен жест. Само по погледа и по странния метод на защита на гледната си точка – с просто механично повтаряне, без пояснение, като статична конструкция. Слава Богу, доста по-неопитният му колега усещаше този проблем и умело се стараеше да го канализира и води, за да не навреди на общуването ни. По-късно трябваше да се разделим и с този неопитен колега, така че първоначалната двойка, с която започнахме разговорите, вече изобщо я нямаше. За мен това беше доста тъпо, понеже достигахме определена степен на взаимно познаване и дискусиите ни можеха да стават по-дълбоки, по-плътни и тъкмо когато ставаше по-интересно, тези хора изчезваха, с тях изчезваше и изграденият помежду ни интерфейс. Този тип разговори могат да стигат до сърцето и душата, каквито трудно могат да се водят с непознати хора, ако ще да познават свръх дълбоко религиозната материя. За мен тази "смяна на партньорите" беше неприятна и в крайна сметка беше една от причините да прекратя срещите си с тях. При една нова среща след няколко седмици прекъсване ме посрещнаха две съвсем нови за мен момчета. Това съвсем обезмисли нещата. Не защото момчетата бяха лоши, напротив -- макар че ги видях само веднъж за около час, останах с впечатление, че са интересни, любознателни личности. Например единият, въпреки че твърде малко разбира от компютри, беше проявил достатъчно любопитство, за да отвори един обикновен музикален mp3-файл в текстовия редактор Microsoft Word. Съвсем нестандартно и забавно хрумване, което ми се видя в този конкретен случай като признак на съзидателно любопитство... Но установяването на контакта наново, перспективата съграденото да бъде изгубено наново след месец два изобщо не ме съблазняваше. Това, в съчетание с усещането, че вече съм опознал достатъчно черти на културата им и всъщност любопитството ми е задоволено, ме накара в края на този един час да им обясня какво е положението от моя гледна точка и да поискам да сложим край на срещите си. Те отново го приеха спокойно и с усмивка и така си тръгнах оттам за последен път. Оставиха вратата отворена все пак – казаха ми, че винаги мога да отида при тях, дори ако просто имам нужда от помощ, за да преместя мебел у дома.
Някои от вярванията на мормоните
Вярата им се базира на две книги. Едната е Библията. Другата е Книгата на Мормон. Последната представлява комплект от писания, които те разглеждат като своеобразен Нов завет, само че оставен на люде, обитаващи Американския континент. Книгата не Мормон не замества Библията (нито Новия завет от нея), а само я допълва. Двете писания вървят ръка за ръка. Забелязах обаче, че когато се позовават на текст, когато цитират, цитатът винаги е от Книгата на Мормон. Из учебните им стаи видях няколко нейни копия, просто така "безстопанствено" оставени на стол, маса или до учебната дъска. Но до нея никога не видях Библия. Когато самите те говореха със страст, пламенно, тя винаги в крайна сметка се свързваше с Книгата на Мормон, никога с Библията. Когато това усещане стана твърде ярко, ги попитах в прав текст. Оказа се, че всички те многократно са чели Книгата на Мормон, но много от тях не са чели изцяло Библията нито веднъж. Отделни пасажи или големи участъци – да. Но цялата Библия – не. Това сякаш не ги смущаваше особено, нито дори на фона на собственото им повторено твърдение, че поставят двете книги на равна нога.
Самата Книга на Мормон всъщност представлява превод на скрижали с писания, намерени от самия Мормон и скрити преди много време под земята. Самите писания са изписани със непозната писменост, която никой не знаел как да преведе. Самият Мормон след като я намерил в резултат на видение или сън, я превел с Божията помощ, изглежда в нещо като транс, в който отведнъж проумявал значението на непознатите знаци в скрижалите.
Човешкият живот за мормоните се вмества – както при много други вярвания – в една грандиозна схема. Според тази схема, нашите души съществуват някъде отвъд тукашния ни материален свят. Всяка такава душа има избор, предложен от Бог, да получи свое тяло в нашия свят, да се роди. Другият вариант е да не се роди. Ако душата има смелостта да се роди, тя се появява тук на бял свят в свое тяло и живее. Животът представлява всъщност обучение на душата, затова и животът всъщност е низ от изпитания, понеже душата трябва да се научи на много неща. Какви, колко и с каква крайна цел, това решава Бог. В крайна сметка, когато земният път на човека свърши, душата заема своето място в отвъдното според праведността на нейния живот. В това отвъдно място има седем области или седем степени на щастие или близост до Бога. Според тяхното описание, най-ниската степен "не е ад", а все пак е някаква форма на щастие, понеже душата все пак имала куража да направи избора да премине изпитанието-обучение "живот". При все това обаче, "ако ние бихме надникнали за момент в тази най-ниска степен, то бихме се самоубили от мъка". На схемата, която ми показаха, тази най-ниска степен беше изобразена като пустош с палатки, обитавани от попадналите в нея степен души. Следват все по-високи степени, до седмата, която е най-близка до Бог и представлява възможно най-пълното и истинско щастие, което би могло да заслужиш чрез живота си. На схемата беше изобразена с палати. Между всяка степен има "стени", прегради. Хора от по-висока степен могат, когато пожелаят, да "слизат" в произволно ниска степен, например за да видят приятел, и да се върнат обратно. Никой обаче не може да отиде – дори за малко – в по-висока степен от заслужената си.
Тук попитах момчетата как биха постъпили, ако те попаднат в най-високата степен, най-близо до бога, а душата на най-обичания от тях човек – в по-нисък. И двата отговора бяха, че вероятно биха слизали от време на време при този човек, но биха се връщали да обитава своя най-висок дом.
В описанието на някои подобни схеми, повечето от които вече не помня, се озадачих от тънкостта на някои подробности в тях. Някои от тях схващах абстрактно, като алегории, но наличието на толкова фини обяснение ме наведе на мисълта, че може би описват някакъв съвсем реален „физически“ механизъм, а не просто алегория. И наистина, на мой въпрос ми отговориха, че схемата не е просто философска, но всъщност отразява и реалното присъствие на един или друг"агент" в общуването с Бог. Особено много ме озадачи познаването на тънки технически подробности от схемата, сякаш са гледали в "техническата спецификация" на съответното явление. Когато изразих това учудване, те потвърдиха, че има нещо такова. За конкретната схема, за която говорехме тогава, доколкото знаех в Библията нямаше такава "спецификация", затова ги попитах дали в Книгата на Мормон има. Не, нямало. Всъщност Книгата на Мормон представлявала "адаптирано" писание, подходящо за масова употреба. Отделно от нея имало и други писания и начини за достъп до такова „техническо“ познание. Извличането на това познание било свързано с „превода“ на писменост като тази в скрижалите, преведени от Мормон и по някакъв начин свързани пряко с Бога. С тази дейност се занимавали специално посветени хора.
Световната мормонска общност има свой главен ръководител, който има не само административно-ръководни функции, но и представлява тяхна реална връзка с Бог, по която те могат да получават обновени наставления за глобални изменения в начина им на живот. Поне в моята представа, това прилича на системите за автоматично обновяване на софтуер. В много компютърни системи, софтуерът може автоматично да се свързва през Интернет със своя производител, да извлича от него актуализации и поправки и така да внася необходимите изменения в софтуера, за да върви в крак с времето.
Като пример за такова глобално изменение в реалния живот е въпросът с многоженството. На много места може да прочетете, че мормоните са имали проблеми с държавните закони в САЩ поради обичая им да приемат многоженството като нещо естествено и правилно. В крайна сметка обичаят е изменен в съответствие със закона. На много места ще прочетете и че това се е случило под натиска на закона и общественото мнение (т.е. вероятно е нямало да се случи, ако не е имало такъв натиск). Когато засегнах този въпрос при нашите разговори, старейшините ми обясниха, че по онова време всъщност мормоните имали демографски проблем вътре в общността на мормоните, поради което Бог им разрешил и окуражил многоженството, с цел да се стимулира раждаемостта. Съответно, с времето този проблем бил ликвидиран и многоженството е отменено. Проблемите със закона не се споменават изобщо като фактор за смяната на курса на Църквата по този въпрос.
Преди да побързате да се впечатлите прекалено силно от подобна постановка на нещата, нека ви напомня, че навремето официалната католическа Църква е обявила робството за богоугодно явление. Този възглед по-късно е променен в съпровод с изменението на обществения климат по този въпрос. Дори без изобщо да е нужна пряка двупосочна връзка между Папата и Бог.
Живи мормони
Иска ми се също и да обобщя впечатленията си за културата и бита на реалните мормони мисионери, доколкото успях да получа представа за нея от срещите ми с тези момчета.
Най-напред, всички те са много вежливи и внимание. Нито веднъж не се случи да забележа някой да повиши тон или да се държи грубо към който и да било. Трябва обаче да се има предвид, че твърде малко съм бил свидетел на общуване между повече мормони, през повечето време дискутирахме в някой кабинет с 2-3 момчета.
Повечето от тях се държаха естествено. Шегуват се, имат много интереси и планове извън Църквата – компютри, биология и т.н., каквото ви хрумне. Приветливи, с отворен, гъвкав, любопитен и пъргав ум. Отрицателни изключения разбира се има, но такива има навсякъде и във всяко поприще.
Изглежда по-рано или по-късно в младия си живот тези хора имат преломен момент във връзка с вярата си. Останах с впечатление, че този момент е лелеян, очакван и търсен и представлява миг, в който добиват увереност и спокойствие, че истината на тяхната Църква е самата и единствена Истина. Това е дълбоко интимен момент, настъпващ винаги по различни начини – както вероятно по различни начини идва любовта при хората. Този момент се превръща в тяхното собствено, лично свидетелство за общата Истина на църквата. В дискусиите си с хора като мен всеки от тях държи да сподели своето лично свидетелство и наистина всички тези истории са мили, дълбоко човешки. Някакъв аналог в моя живот например е силното вътрешно изживяване, което съпровожда проумяването на някаква фина и красива взаимовръзка в обучението ми по физика.
Специално във връзка с мисионерството е любопитно да се отбележат няколко неща. Явно на тази възраст (около 18 г.) е широко разпространена практика младежът мормон да отдаде две години от живота си на мисионерстване, далеч от родното място. Те твърдят обаче, че това не е задължително – младежът сам решава дали да изпълни тази "повинност" и изглежда тези които го правят, го правят именно защото желаят, с чисто сърце, без да бъдат принуждавани. По време на носенето на повинността те изглежда не се задържат на едно място за повече от няколко месеца, а биват периодично премествани по заповед отгоре в различни места. Винаги мисионерстват по двойки. Единият от двойката изглежда обикновено е по-старши, с достатъчно опит, от който по-младшият се учи. Двойките също не са дълготрайни, разпадат се, понеже момчетата биват изпращани в крайна сметка на различни места. Младежите, ползвани като интерфейс към обществото и на обществени места търсят нови последователи на Църквата, са лицеприятни, интелигентни, умеещи да общуват, спретнато изглеждащи млади хора, излъчващи харизма и обаяние. Когато новият човек е вече въведен по-навътре в общността, постепенно е предаден на мисионери с по-естествени "недостатъци" в интерфейса – било с по-малко харизма, било с не така лицеприятна физика, било с по-проблемни умения за общуване. По-горе употребих думата "повинност" заради алюзията с военната повинност, с която има и някои по-буквални подобия. Например, спретнатият външен костюмарски вид всъщност не е толкова спретнат, ако го загледате по-внимателно, а е дори малко тъжен и леко комичен и мил в очите на един отслужил войник като мен. Костюмите всъщност не са им по мярка и изглежда са по-скоро униформа – носи се каквото има на разположение, стига да става горе-долу. През времето на мисионерството си те нямат право да гледат филми и да четат книги извън религиозна тема (напомням, че обикновено това са младежи на по 18-20 години).
Сред мисионерите нямаше нито един чернокож. Мисля, че ги питах по този въпрос, но вече не си спомням какво ми отвърнаха.
В хода на разговорите ни се изясни, че жените не могат да заемат сериозни религиозни постове в Църквата, което ми се стори че ги прави някак си "втора категория" хора. Всъщност това не е нещо изненадващо и го има и в големите християнски течения, но мисля че ми идва сега наум заради едно момиче, което забелязах случайно в градския транспорт, много след като бях прекратил срещите си с мормоните.
Тя се качи в автобуса на спирката при Орлов мост и беше в моята посока. Много красиво, чаровно и вежливо момиче. Казваше "добър ден" наляво и надясно към всеки, който я позагледа, а естествено мнозина я заглеждаха. Имаше характерната за мормонските мисионери табелка на ревера. Изпусна си книгата на пода на автобуса. Вдигнах книгата, подадох й я, тя ми благодари и се заговорихме. Разказах й, че вече съм ходил няколко месеца при тях и сме разговаряли много приятно с нейни колеги. Тя грейна, когато й споменах за Арбън, което изобщо не ме учуди, Арбън е много ведър и усмихнат човек. Говорихме около двайсетина минути, докато слязохме на спирката си (оказа се, че слизаме на едно и също място). През това време успяхме да завържем и кратък разговор по темата за положението на жените в Църквата им. Не съм сигурен, но нещата май тръгнаха оттам, че на табелката на ревера й беше написана само фамилията на момичето, без звание. Освен това за цялото време, в което се виждахме с мисионерите, нито веднъж не видях сред тях момиче. Сред миряните разбира се имаше и мъже, и жени, и дори една тъмнокожа девойка, но мисионерите бяха само млади бели мъже. Оказа се, че момичето изобщо не се притеснява от това положение в Църквата им и не чувства никакъв дискомфорт спрямо него. Дори останах с впечатление, че въпросът ми й се стори безсмислен, все едно съм я попитал защо водата е мокра или небето е синьо.
Веднъж бях попитах Арбън дали въпреки цялата си вяра осъзнава, че има поне минимален процент шанс цялата конструкция, върху която е изградено битието, вярата и съществото му, да представлява безпочвена измислица. Отговори ми, че да, осъзнава наличието на така наистина минимална вероятност, но приема този риск. Всъщност, това може би е вярно за всеки от нас, независимо в какво вярва или не вярва.
Ами май това е всичко, което е останало що-годе отчетливо в съзнанието ми.
Раздяла
Когато се разделяхме с последните две нови момчета, след моето обяснение защо искам да спрем срещите си, те ме попитаха, след като любопитството ми е вече задоволено, какво впечатление съм си изградил за тях. Отвърнах, че ми изглеждат общо взето хора или общност като всички други. Че като всички си имат "добри" и "лоши" страни и гледат да се оправят някак със света. За момент ми се стори, че усетих някакво разочарованние у тях. Ще ми се да бях по-мил с тях, те наистина са (ми) симпатични като хора, но не помня колко добре им дадох да разберат това.
Има обаче една особеност, която при тази раздяла не ми хрумна да спомена. Може би е трябвало, но пък от друга страна за това вече бяхме говорили още с Арбън и "новобранеца" му. Имам предвид отношението на Църквата им към хората, които имат някакъв порок от гледна точка на канона -- да речем ако пушат, пият или имат някой друг доста по-сериозен „порок“, ако ще и в светското общество той да не се смята за порок. Спомнете си, че нетърпимостта към пиенето стига дори до там да подменят символа на кръвта на Христос – виното – с вода.
Та, за да бъде такъв човек приет в лоното на църквата, той трябва да се откаже от пороците си, или поне да заяви готовност и да застане на пътя на отказването от тях и да предприеме мерки, да поиска помощ от Църквата ако трябва. Схемата сякаш е създадена така, че да се вписваш в нея само ако удовлетворяваш един стандартен модел, в който да легнеш. Ако за зла съдба природата ти не се вписва в схемата, изходът е само един – навън. По начало това може би не е чак толкова лошо, понеже с този филтър в общността естествено се акумулира пълнеж от хора, които просто пасват достатъчно добре в шаблона; другите са отлъчени. Общността се усилва доколкото има капацитет, излишното просто се изхвърля. Нетърпимост към другостта има и в големите християнски течения, но доколкото изобщо мога да сравнявам отношението на мормоните с това на големите християнски течения, при мормоните отхвърлянето е доста остро. Хората, останали на назад извън стандартните коловози, са изхвърлени от общността, което според мен представлява в някакъв смисъл отказ от отговорност и отказ от настойничество и родителство, доколкото се предполага Църквата да има такива функции. Хората, останали назад -- all those left behind... Тези, на които е отказано приемане, разбиране и съпричастие.
Read more!
