Преди време си бях купил едни лилави лепкави лентички, с идеята да с тях да си отбелязвам докъде съм стигнал в книгите, които чета.
Вече стигнах средата на сегашната "си" книга ("Соларис" на Станислав Лем), а така и не успях да намеря лентичките. Затова се налага да помня наизуст номера на страницата, до която съм стигнал.
Понеже трудно помня числа (Ох, история... Ох, география...), в такива случаи се опитвам да асоциирам числото с някаква по-ярка мисъл или представа, за да предпазя спомена от бърз разпад.
Първото число, което ми се наложи да запомня, беше 69. Обзалагам се, че повечето се сещат с какво го свързах :).
После трябваше да запомня 78. Тук връзката беше една стара песен от младите години на "Куку бенд" -- песента "Седем-осем, и ще си паднала, / седем-осем и ще си легнала / седем-осем -- лягай и брой си сама...". Ако на някой му липсва времевия контекст, в тази песен (доколкото знам) алюзията е политическа и се има предвид БСП (социалистическата партия) и желанието на "лирическия герой" тя да бъде изхвърлена от властта (около 1996 г.).
Днес в автобуса обаче трябваше да запомня 128.
Ами това са седем двойки, умножени една по друга. 2 на степен 7. Половината от един "грам" (т.е. байт) информация. Доста "нормални" хора биха се опулили откъде накъде ще се сетя, че 128 е точно 2 на степен 7 (тук ще го пиша като 2^7). Всъщност зад тази малко "смахната" асоциация стои една простичка, но забавна историйка.
Трябва да е било в първи или втори курс на следването ми в университета, понеже историйката се случи на един изпит или контролно по математически анализ (това дето има интегриране, диференциране, редове, граници и други подобни).
В една от задачите се минаваше през проеобразувания, в резултат на които се нареждаха няколко двойки, умножени една по друга. При подобни пресмятания, доста по-сигурно е човек да държи множителите неумножени. Просто рискът от грешки е по-малък. По-лесно се съобразява, че 2^4 по 2^3 дава 2^7 (събират се степените), отколкото че 16 по 8 е 128. Хем по-бързо, хем по-сигурно срещу грешки.
В тази история обаче присъстваше не просто 2^7. Вместо това присъстваше 2^7 - 1.
И така, мързеливи хора като мен, съвсем естествено достигат до краен резултат 2^7 - 1, понеже събират степените, вместо да умножават числата. В моята специалност този запис се смята дори за елегантен. Толкова елегантен, че "никой" не желае да го разваля със сметката, че "2^7 - 1" дава 127. Не че е грешка да се направи тази последна крачка, не. Просто би отговорът би загубил вътрешна естетичност. Това естетично съображение не е догма разбира се, и никой няма да ви се скара, ако стигнете до 127 -- не е погрешно. Но е по-сладко да остане както си е "2^7 - 1", иначе някак се губи "историята", "скритото лице", "естественият произход" на това 127.
От друга страна, дори във втори курс у човек може да е останала инерция от ученическо време, където в задачите с думи по математика доста хора добиват усещането, че от тях се иска всички числа да бъдат изчислени докрай. Тази "ученическа травма" понякога е доста трудно лечима, но все пак е разбираема.
Историйката обаче протече наобратно и ето как стана това. Някои хора решиха да подскажат на колегите и пуснаха задачата да циркулира от човек на човек в аудиторията. В резултат, някои хора не са решили решили сами задачата, а са сглобили решенията на околните си колеги. Така са получили нещо като математически Франкенщайн: до последната стъпка са писали "127", а накрая изведнъж го заместват с "2^7 - 1". Същите тези хора подхвърлили своя Франкенщайн на други около себе си.
И така, една внушителна група предали решения, без да подозират, че всъщност поднасят на професора един и същ Франкенщайн, съшит не с бели, а с електрично-искрящо-зелени конци. Разбира се, професорът отвърна на жеста подобаващо, а на лекциите дори извади този Франкенщайн на публичен показ. Беше голям смях и "срам":
-- Разбирам -- каза професорът, -- да пресметнете, че 2^7 - 1 e 127.
Почти чувам характерния му глас, почти виждам характерните му жестове и походка, и начина, по който се обляга на катедрата и се отблъсква от нея:
-- Но кристално ясно е, че няма как 10-20 души от вас едновременно да получат просветление свише в последната стъпка, че 127 се "разлага" на "2^7 -1"...
Както се вижда, аз всъщност съм запомнил не че 128 е 2^7. По-скоро съм запомнил нещо по-"гротексно" и смахнато -- че 127 е "2^7 - 1".
Но въпреки "гротескния" му вид за външните хора, колко мил и забавен изглежда този спомен от моята си гледна точка...
И колко интересно всъщност се оказва понякога да се гмурнеш в нечия чужда гледна точка... Разбира се, не съм сигурен, че на теб в този случай ти е забавно. По-скоро на мен би ми било забавно да прочета това си писание :)
Скромно, нали? :)
А знаете ли, като се вгледам в това нещо:
2^7 - 1 = 127
знаете ли какво забелязвам...
Че от двете страни на равенството се срещат едни и същи десетични цифри -- 1, 2 и 7 :))))
Между другото, днес е петък, 13-и (април 2007 г.) :))))
А, намерих си лилавите лентички... :) Хм...
Read more!
