Тихо, както те напускам...

Преди известно време много се ядосах на един човек, заради нещо, което беше направил. Няколко седмици след това слушах думите на приятел, който обикновено успява да се владее адски добре -- и сега видях спокойствието му за пореден път в действие. Той не "оневиняваше" човека, на който бях ядосан. Не го "подкрепяше", но и не допускаше такава степен на гняв, каквато изникваше в мен. Само за няколко минути слушане гневът ми се стопи -- не чрез някакво прикриване, просто се стопи. Не приех човека отново близо до себе си, но и спрях да храня излишна ярост към него.

По ирония на съдбата този, който ме успокои, още на следващия ден понесе изживяване, предизвикано от източника на предишния ми гняв. И отново се държа забележително. Поне доколкото имах видимост към реакциите му.

Всъщност аз не съм сигурен как трябва да се постъпва с този тип емоции. Обикновено ми се вижда безсмислено да им се отдавам и често успявам да ги отклоня или пренасоча нанякъде или просто да ги прескоча -- както прескачам локва и после забравям за нея. Това върши работа за някои обикновени житейски глупости. Само че когато дразнителят е постоянен и близък до мен, "прескачането" не е сериозен вариант и опитите за прескачане и пренасочване в крайна сметка водят до натрупване на горчилка. Затова гледам да не прескачам, нито да прекалявам с пренасочването. Опитвам се да я изведа до повърхността с полушеговит тон и/или спокойно изясняване на проблема. Само че когато трудно общувам или се разбирам с някого, не успявам да изгладя нещата постепенно. Вместо постепенно горчилката да се разнесе и източникът й да се обезсили, протича откровен взрив. Гневен, с остра болка. Болка и за мен, но не по-малка и за дразнителя... Стига на него да му пука, разбира се. И дори в момента, в който реагирам, в който крещя или просто изричам нещо, от което знам че ще те заболи... Осъзнавам, че греша, но съм притиснат от гнева си, събрал се от дългото натрупване... И изричам... И крещя... Да се съжалява разбира се е безмислено... Просто е тъжно и боли.

Трудното общуване и разбиране може да идва от различни източници. Като започнем от склонност към заяждане и дразнене у дразнителя, минем през тези, на които просто не им пука от ситуацията, и стигнем до онези, които погрешно схващат или просто не схващат опита ми за изясняване на нещата.

Когато ми се случва с ценни и близки хора, последното е много тъжен и тежък вариант. Да не успяваш да изчистиш проблемите между теб и някой, за който ти пука, и на който му пука за теб. Примерно опитът за изясняване да се тълкува като гола рецепта "не бива да правиш това и това 'щот' ме дразниш".

Това е ужасен подход към проблема. Започвайки изясняващ разговор с искрено близък човек, аз нямам намерението да поставям ултимативни искания... Както подозирам, че той "греши" в нещо, така допускам и че в самия мен има някаква част, която се нуждае от "ремонт". Имам нужда да разбера, да достигна и до тази моя част (дори да не успея да я "поправя"). А пасивната позиция "приемам рецептата" ме лишава от този диалог, от това търсене. Особено когато такава позиция е систематична. А затвърди ли ми се такова усещане за човека отсреща, той ми става... стъклен. Връзката ми с него става някак нежива... В моето усещане този човек губи чертите си, обезличава се...

Има и още по-страшно -- ако той реши да убива безогледно тези неща в себе си "по рецептата" -- с което жестоко ранява и постепенно умъртвява важни части от себе си. Включително тези, които аз харесвам и... обичам.

И тъй, в този особен случай какво излиза? Ако общувам искрено, човекът и връзката ми с него биват умъртвени. Ако не общувам искрено, връзката няма да я няма (щом не общувам искрено). Какво остава?

Много е страшно да повярваш, че някой е мечтата ти. Започваш лесно да прекаляваш с глупостите...

Изглежда не мога да напускам тихо. Не можах да го сторя тихо. Може би прекалих със задържането, може би надцених способностите си да се справя с недостига на взаимно разбиране... Не знам, съвсем се загубих... Страх ме е, когато това се събужда в мен... Четох "В края на ноември" на Туве Янсон. Там хомсчето среща такова нещо в себе си...

Тихо, ще те напусна тихо...

Тихо, ще те напусна тихо,
защото сърцето ми не ще издържи ако се събудиш и ме видиш да си отивам.
Затова те напускам тихо, далеч преди да ти залипсвам,
далеч преди ръцете ти да ме замолят да остана
за още час или за още ден.
След всичките години не издържам стичането на сълзи --
тъй тихо, както те напускам...
Тихо, както те напускам...
Тихо, както те напускам...

Тихо, далеч преди да ме целунеш,
далеч преди ръцете ти да ме замолят да остана
за още час или още ден.
След всичките години не издържам стичането на сълзи --
тъй тихо, както те напускам...

Softly, I will leave you softly
For my heart would break if you should wake and see me go
So I leave you softly, long before you miss me
Long before your arms can beg me stay
For one more hour or one more day
After all the years, I can't bear the tears to fall
So, softly as I leave you there

(Softly, long before you kiss me)
(Long before your arms can beg me stay)
(For one more hour) or one more day
After all the years, I can't bear the tears to fall
So, softly as I leave you there
As I leave I you there
As I leave I you there

Read more!

Инертност и блуждаене

Преди няколко дни успях да напипам една черта, която при мен характеризира отношенията, интересите, нагласата, подхода и каквото още може да ви хрумне.

Съответно, в него господства нейният точно обратен образ.

В мен това е непостоянство, кратко време на живот на импулсите -- там, където в момента тече наляво, след няколко дни ще има водовъртеж и всичко ще потече надясно. Без значение накъде веят външните ветрове, колко са постоянни или не. Непрестанно, едва ли не самопроизволно(?) изменение изменение на вътрешното течение.

В него това е постоянство, инертност, захванатост. Там, където тече наляво, ще тече наляво и след месеци, и след години, отново без значение накъде веят външните ветрове, колко са постоянни или не. Вътрешното течение изключително трудно сменя посоката си.

Малко стряскащо и обез(з)веряващо е да осъзнаеш, че всичките ви аргументи, спорове, цялата болка и радост всъщност се покриват от два прости и толкова плашещо устойчиви модела. Все едно някакъв физичен закон се е набъркал в основата на съкровената ти болка.

Малко е страшно да си представиш... Например нещо, което те прави тъжен. Тази тъга те държи дълго, дълго, без значение дали се е случило нещо хубаво междувременно. Оставаш втренчен в тъжното или си намираш нещо друго тъжно, за да останеш тъжен. Като захванат в емоцията. Някакъв вцепеняващ магнитен хистерезис на емоцията.

Не по малко страшно е да си представиш и обратното -- никога не знаеш какво следва, по какви причини и защо. Минимални влияния се отразяват сякаш непредсказуемо.

И двете си имат предимства и недостатъци -- обикновено където едното е "предимство", другото е "недостатък".

Втренчеността в депресията е "недостатък" на инертността. Самопроизволният стремеж към нещо положително извън депресията пък е "предимство", понеже води до шанс за изход от нея.

Втренчеността в собствените си представи... Предимство ли е? Недостатък ли? В крайна сметка се оказваш прикован към тъгата не защото има реални причини за нея, а просто защото си инертен. Или в стремежа да останеш в радостта си, започваш да си градиш илюзии за любимия човек, вместо да го познаваш, за да чувстваш дали го обичаш истински или обичаш представата си... Но нещо в тебе не може да издържи докрай на тази лъжа и рушиш себе си, а така рушиш и онова, което другият всъщност обича в теб...

Хм, това последното беше гадно и всъщност е мое усещане за него, което -- съвсем аналогично -- може да няма нищо общо...

А разнопосочните стремежи? Под напора на разнородните си пориви ту искаш да си сам, ту да се гушнеш до някого... Не можеш да завършиш като хората нищо започнато, не можеш да предложиш сигурност и неизменно отношение, неизменна обич, неизменна омраза...

Разнася се натрупаното отрицание и се връща обичта, после обичта се разсейва и се връща отрицанието...

По-скоро тези модели са си просто такива, каквито са -- със свои болки и свои радости. Но съчетанието... Опитът за съчетание може да бъде кошмар, да роди толкова много и толкова отровна болка...

И въпросът възможно ли е по принцип съчетание е празен; по-смислен е въпросът можем ли ние конкретно да го съчетаем... Можем ли... Всъщност това трябва да е вече в минало време и отговорът е -- не успяхме.

Реминисценциите... Май никога няма да спрат. Изглежда и двамата прекалено силно си повярвахме (всеки сам на себе си), че другият е Желаният. Разликите, без значение дали предполагани или прозрени изненадващо... Но всъщност говорех за реминисценциите, за ирационалния подтик за връщане към общуването.

В духа на същите черти -- (тук отново мои представи) при него вероятно за да си върне втренчеността в някакъв вид "холивудска" представа за щастие. При мен -- от самопроизволен порив да се поправят нещата, отрицанието вече се е разнесло... Няма ли да приема, че е невъзможно, най-после... И какво? След няколко негови думи през радио-мълчанието, на третата сякаш надзърнах в черна пропаст... Страхувам се, че пак ще го натрупам, и то твърде бързо, ако радио-мълчанието престане...

Инертността и блуждаенето имат отношение към вписването в някои готови морални схеми. Инертният човек по-леко се вписва в мечтата "гарантирана вярност и отдаденост до гроб", докато блуждаещият изглежда като загубен за тази морална кауза.

Може ни има и връзка с рационалността/ирационалността. Инертният човек се задържа в едно състояние именно ирационално, понеже реалностите неизбежно се менят и следователно няма как да има рационална причина са постоянството. Блуждаещият има някакъв шанс да бъде по-рационален, понеже има по-голям шанс вътрешното му течение да се настройва по външните условия. Но кой гарантира, че връзката между двете ще е логически издържана върху видими неща? А когато е издържана върху невидими, вече се губи впечатлението за рационалност -- то вече прилича на ирационалност.

Всичко това се разпилява в някакво ужасно безсилие, понеже нито можеш да стъпиш на морални модели от някакъв тип, нито да си сигурен, че е възелът е разплетим с рационален подход. И наглед рационалния подход всъщност не отчита съществени неща (понеже остават невидими за теб) и поради това е обречен на провал.

Безсилие, в което не знаеш какво да направиш с болката. Затова се опитваш поне да не я генерираш и предизвикваш. А понеже каквото и да правиш я предизвикваш, гледаш да не правиш нищо.

Пълно радио-мълчание...

Read more!