Инертност и блуждаене

Преди няколко дни успях да напипам една черта, която при мен характеризира отношенията, интересите, нагласата, подхода и каквото още може да ви хрумне.

Съответно, в него господства нейният точно обратен образ.

В мен това е непостоянство, кратко време на живот на импулсите -- там, където в момента тече наляво, след няколко дни ще има водовъртеж и всичко ще потече надясно. Без значение накъде веят външните ветрове, колко са постоянни или не. Непрестанно, едва ли не самопроизволно(?) изменение изменение на вътрешното течение.

В него това е постоянство, инертност, захванатост. Там, където тече наляво, ще тече наляво и след месеци, и след години, отново без значение накъде веят външните ветрове, колко са постоянни или не. Вътрешното течение изключително трудно сменя посоката си.

Малко стряскащо и обез(з)веряващо е да осъзнаеш, че всичките ви аргументи, спорове, цялата болка и радост всъщност се покриват от два прости и толкова плашещо устойчиви модела. Все едно някакъв физичен закон се е набъркал в основата на съкровената ти болка.

Малко е страшно да си представиш... Например нещо, което те прави тъжен. Тази тъга те държи дълго, дълго, без значение дали се е случило нещо хубаво междувременно. Оставаш втренчен в тъжното или си намираш нещо друго тъжно, за да останеш тъжен. Като захванат в емоцията. Някакъв вцепеняващ магнитен хистерезис на емоцията.

Не по малко страшно е да си представиш и обратното -- никога не знаеш какво следва, по какви причини и защо. Минимални влияния се отразяват сякаш непредсказуемо.

И двете си имат предимства и недостатъци -- обикновено където едното е "предимство", другото е "недостатък".

Втренчеността в депресията е "недостатък" на инертността. Самопроизволният стремеж към нещо положително извън депресията пък е "предимство", понеже води до шанс за изход от нея.

Втренчеността в собствените си представи... Предимство ли е? Недостатък ли? В крайна сметка се оказваш прикован към тъгата не защото има реални причини за нея, а просто защото си инертен. Или в стремежа да останеш в радостта си, започваш да си градиш илюзии за любимия човек, вместо да го познаваш, за да чувстваш дали го обичаш истински или обичаш представата си... Но нещо в тебе не може да издържи докрай на тази лъжа и рушиш себе си, а така рушиш и онова, което другият всъщност обича в теб...

Хм, това последното беше гадно и всъщност е мое усещане за него, което -- съвсем аналогично -- може да няма нищо общо...

А разнопосочните стремежи? Под напора на разнородните си пориви ту искаш да си сам, ту да се гушнеш до някого... Не можеш да завършиш като хората нищо започнато, не можеш да предложиш сигурност и неизменно отношение, неизменна обич, неизменна омраза...

Разнася се натрупаното отрицание и се връща обичта, после обичта се разсейва и се връща отрицанието...

По-скоро тези модели са си просто такива, каквито са -- със свои болки и свои радости. Но съчетанието... Опитът за съчетание може да бъде кошмар, да роди толкова много и толкова отровна болка...

И въпросът възможно ли е по принцип съчетание е празен; по-смислен е въпросът можем ли ние конкретно да го съчетаем... Можем ли... Всъщност това трябва да е вече в минало време и отговорът е -- не успяхме.

Реминисценциите... Май никога няма да спрат. Изглежда и двамата прекалено силно си повярвахме (всеки сам на себе си), че другият е Желаният. Разликите, без значение дали предполагани или прозрени изненадващо... Но всъщност говорех за реминисценциите, за ирационалния подтик за връщане към общуването.

В духа на същите черти -- (тук отново мои представи) при него вероятно за да си върне втренчеността в някакъв вид "холивудска" представа за щастие. При мен -- от самопроизволен порив да се поправят нещата, отрицанието вече се е разнесло... Няма ли да приема, че е невъзможно, най-после... И какво? След няколко негови думи през радио-мълчанието, на третата сякаш надзърнах в черна пропаст... Страхувам се, че пак ще го натрупам, и то твърде бързо, ако радио-мълчанието престане...

Инертността и блуждаенето имат отношение към вписването в някои готови морални схеми. Инертният човек по-леко се вписва в мечтата "гарантирана вярност и отдаденост до гроб", докато блуждаещият изглежда като загубен за тази морална кауза.

Може ни има и връзка с рационалността/ирационалността. Инертният човек се задържа в едно състояние именно ирационално, понеже реалностите неизбежно се менят и следователно няма как да има рационална причина са постоянството. Блуждаещият има някакъв шанс да бъде по-рационален, понеже има по-голям шанс вътрешното му течение да се настройва по външните условия. Но кой гарантира, че връзката между двете ще е логически издържана върху видими неща? А когато е издържана върху невидими, вече се губи впечатлението за рационалност -- то вече прилича на ирационалност.

Всичко това се разпилява в някакво ужасно безсилие, понеже нито можеш да стъпиш на морални модели от някакъв тип, нито да си сигурен, че е възелът е разплетим с рационален подход. И наглед рационалния подход всъщност не отчита съществени неща (понеже остават невидими за теб) и поради това е обречен на провал.

Безсилие, в което не знаеш какво да направиш с болката. Затова се опитваш поне да не я генерираш и предизвикваш. А понеже каквото и да правиш я предизвикваш, гледаш да не правиш нищо.

Пълно радио-мълчание...