Преди известно време много се ядосах на един човек, заради нещо, което беше направил. Няколко седмици след това слушах думите на приятел, който обикновено успява да се владее адски добре -- и сега видях спокойствието му за пореден път в действие. Той не "оневиняваше" човека, на който бях ядосан. Не го "подкрепяше", но и не допускаше такава степен на гняв, каквато изникваше в мен. Само за няколко минути слушане гневът ми се стопи -- не чрез някакво прикриване, просто се стопи. Не приех човека отново близо до себе си, но и спрях да храня излишна ярост към него.
По ирония на съдбата този, който ме успокои, още на следващия ден понесе изживяване, предизвикано от източника на предишния ми гняв. И отново се държа забележително. Поне доколкото имах видимост към реакциите му.
Всъщност аз не съм сигурен как трябва да се постъпва с този тип емоции. Обикновено ми се вижда безсмислено да им се отдавам и често успявам да ги отклоня или пренасоча нанякъде или просто да ги прескоча -- както прескачам локва и после забравям за нея. Това върши работа за някои обикновени житейски глупости. Само че когато дразнителят е постоянен и близък до мен, "прескачането" не е сериозен вариант и опитите за прескачане и пренасочване в крайна сметка водят до натрупване на горчилка. Затова гледам да не прескачам, нито да прекалявам с пренасочването. Опитвам се да я изведа до повърхността с полушеговит тон и/или спокойно изясняване на проблема. Само че когато трудно общувам или се разбирам с някого, не успявам да изгладя нещата постепенно. Вместо постепенно горчилката да се разнесе и източникът й да се обезсили, протича откровен взрив. Гневен, с остра болка. Болка и за мен, но не по-малка и за дразнителя... Стига на него да му пука, разбира се. И дори в момента, в който реагирам, в който крещя или просто изричам нещо, от което знам че ще те заболи... Осъзнавам, че греша, но съм притиснат от гнева си, събрал се от дългото натрупване... И изричам... И крещя... Да се съжалява разбира се е безмислено... Просто е тъжно и боли.
Трудното общуване и разбиране може да идва от различни източници. Като започнем от склонност към заяждане и дразнене у дразнителя, минем през тези, на които просто не им пука от ситуацията, и стигнем до онези, които погрешно схващат или просто не схващат опита ми за изясняване на нещата.
Когато ми се случва с ценни и близки хора, последното е много тъжен и тежък вариант. Да не успяваш да изчистиш проблемите между теб и някой, за който ти пука, и на който му пука за теб. Примерно опитът за изясняване да се тълкува като гола рецепта "не бива да правиш това и това 'щот' ме дразниш".
Това е ужасен подход към проблема. Започвайки изясняващ разговор с искрено близък човек, аз нямам намерението да поставям ултимативни искания... Както подозирам, че той "греши" в нещо, така допускам и че в самия мен има някаква част, която се нуждае от "ремонт". Имам нужда да разбера, да достигна и до тази моя част (дори да не успея да я "поправя"). А пасивната позиция "приемам рецептата" ме лишава от този диалог, от това търсене. Особено когато такава позиция е систематична. А затвърди ли ми се такова усещане за човека отсреща, той ми става... стъклен. Връзката ми с него става някак нежива... В моето усещане този човек губи чертите си, обезличава се...
Има и още по-страшно -- ако той реши да убива безогледно тези неща в себе си "по рецептата" -- с което жестоко ранява и постепенно умъртвява важни части от себе си. Включително тези, които аз харесвам и... обичам.
И тъй, в този особен случай какво излиза? Ако общувам искрено, човекът и връзката ми с него биват умъртвени. Ако не общувам искрено, връзката няма да я няма (щом не общувам искрено). Какво остава?
Много е страшно да повярваш, че някой е мечтата ти. Започваш лесно да прекаляваш с глупостите...
Изглежда не мога да напускам тихо. Не можах да го сторя тихо. Може би прекалих със задържането, може би надцених способностите си да се справя с недостига на взаимно разбиране... Не знам, съвсем се загубих... Страх ме е, когато това се събужда в мен... Четох "В края на ноември" на Туве Янсон. Там хомсчето среща такова нещо в себе си...
Тихо, ще те напусна тихо...
Тихо, ще те напусна тихо,
защото сърцето ми не ще издържи ако се събудиш и ме видиш да си отивам.
Затова те напускам тихо, далеч преди да ти залипсвам,
далеч преди ръцете ти да ме замолят да остана
за още час или за още ден.
След всичките години не издържам стичането на сълзи --
тъй тихо, както те напускам...
Тихо, както те напускам...
Тихо, както те напускам...
Тихо, далеч преди да ме целунеш,
далеч преди ръцете ти да ме замолят да остана
за още час или още ден.
След всичките години не издържам стичането на сълзи --
тъй тихо, както те напускам...
Softly, I will leave you softly
For my heart would break if you should wake and see me go
So I leave you softly, long before you miss me
Long before your arms can beg me stay
For one more hour or one more day
After all the years, I can't bear the tears to fall
So, softly as I leave you there
(Softly, long before you kiss me)
(Long before your arms can beg me stay)
(For one more hour) or one more day
After all the years, I can't bear the tears to fall
So, softly as I leave you there
As I leave I you there
As I leave I you there
Няма коментари:
Публикуване на коментар