Сивото като бяло или черно

Не бяхме се виждали с него доста време. Всъщност обикновено така се случва между нас -- сума ти време се уговаряме да се видим. Като се видим, си говорим безспир, а после пак се уговаряме дълго до следващата среща... Както и да е.
Та, той дойде пред входа на офиса, в който работя, и двамата отидохме на близката трамвайна спирка, за да идем към центъра. Ние така живо се разговорихме, че дрънкахме през цялото време докато чакахме, продължихме в трамвая явно все така унесено, че когато по някое време контрольорката ни поиска билети, ние, разбира се, нямахме. Във всеки случай не и перфорирани. Докато тя чакаше от нас отговор за билетите, "сканирах" спомените си от последните няколко минути. В тях ритуалът на перфорирането липсваше.
За момент се почувствах гадно, почувствах се и виновен, ама някак глобално. Само че в следващия момент...
Разбирате ли, печеля достатъчно и не шмекерувам с билетчета в градския транспорт. В последните две години сигурно съм бил най-лоялният му клиент. И ето, в един кратък момент се разсейвам, и... В тази перспектива глобалното чувство за вина изчезна от само себе си. Остана само този, единствен случай, който... Ами, разговорът беше приятен. Причината, поради която бях виновен за този конкретен случай беше приятна и хубава в крайна сметка. Да, в този случай бях нередовен пътник. Да, в този случай се полага да заплатя глоба. Да, жената е дошла да си върши работата. И какво? Ами много просто – с това се свършва. Проста причина, просто следствие. Извадих пари за глобата съвсем успокоено. Жената ми даде съответен билет и си тръгна. Пожелах й лека работа и приятна вечер, тя се отзова по същия начин и се разделихме.
Приятелят ми беше втрещен. Каза -- как можа даже да й пожелаеш приятна вечер?
При него нещата се бяха стекли съвсем различно. Денят му преди тази вечер бил наниз от проблеми един след друг и тази случка се оказала просто свръх всичко останало, настроението му просто се сгромоляса. Капката препълнила чашата на един ден, който изглежда бил нарочно създаден да го извади от релси. Е, после сякаш се пооправи, особено когато му разказах своята гледна точка. Колко много се променят нещата, когато може да се смени гледната точка... Колко отчаяно и фаталистично може да изглежда всичко, а тръгнеш по пистата, водеща към здрача... Колко примамливо изглежда мракът в дъното...