Насилие в две действия

От омраза

Случи преди около година или повече.
Късно онази вечер, може би някъде през 2004 г., с приятеля ми вървяхме из малки улички в центъра на София. Разговаряхме, разглеждахме витрините. В някои редки моменти си позволявахме да си държим ръцете, уж само в по-тъмните участъци на улиците... По едно време приятелят ми ми обърна внимание, че две момчета вървят на дистанция след нас доста подозрително. Той ми ги посочи, но аз по една или друга причина не взех наблюдението му на сериозно.
Мисля, че вече бяхме решили да се прибираме и затова в крайна сметка излязохме на голямото кръстовище на бул. "Христо Ботев" при НДК и тръгнахме от там по тротоара край булеварда към близката спирка на автобус 204.
Близо до пирката в един момент усетих, че съвсем близо зад нас има някой; отместих се настрани; приятелят ми обаче си вървеше по същия начин и аз посегнах да го дръпна встрани, към мен; в същото време видях, че това са две момчета скинари – вероятно същите, ни следваха; започнах да осъзнавам, че се случва беда; в мен се засили да избухне уплаха; приятелят ми дори не успя да се обърне; удариха главите ни – моята и на приятеля ми – една в друга; единият скинар удари приятелят ми по главата странично (не в лице); момчето ми сякаш изпадна във вцепенение, не реагира, не се защити, не се дръпна; гледаше някъде надолу, все още с гръб към всички нас; ръстът му някак покръхваше; уплахата ми някак се трансформира в безсилен гняв (не успявах да се противопоставя на ударите) и аз някак успях да извикам за пръв път за помощ; собственият ми вик някак ми даде увереност; гневът ми се превърна в спокоен, равен, сякаш управляем поток и вече виках силно, много силно, с някаква методичност -- "Помощ! Помощ!"; струва ми се, че изражението ми е било просто на гняв и някак без връзка с методичните ми викове; гледах единия ("моя") от нападателите право в очите. Мисля, че видът му излъчваше яд. Никой не се притече на помощ. Другият нападател (който нападна момчето ми в гръб) явно се оказа по-страхлив, струва ми се, че той побягна пръв. "Моят" нападател известно време се отдалечаваше от нас, отстъпвайки крачка след крачка, вперил поглед в очите ми; накрая се обърна и избяга по пътя си...
Слава Богу, нямаше сериозни физически последици. Имахме по една-две цицини и... уплаха... Особено у приятеля ми... Оттогава той започна да се страхува да показва по видим начин физическата близост помежду ни... Което всъщност е много тъжно...
По-късно, когато разказвах за тази случка на приятели, обучавани за реакция в изключителни ситуации ми обясниха, че в подобни ситуации е по-добре да се вика "Пожар!" вместо "Помощ!", понеже на първото се отзовават всички, а на второто -- никой. Все още не съм изпробвал този съвет и се надявам да не изниква повече потребност от него...
Във всеки случай изобщо не се и досетих за този съвет втория път...
В клуб „18+“
Няколко години след това, към края на 2006 г. близък мой приятел настоятелно ме покани на нощно заведение – клуб "18+", където бях ходил вече много пъти, макар и рядко. Така се беше получило, че не бях излизал от дълго време – работех допълнително, лягах си късно, бях уморен, терзаех се с разни лични проблеми... Тази вечер също не планирах да ходя където и да е; струваше ми се, че е най-добре да се прибера, без да съм съвсем уверен в това. Все пак ми се искаше да се видя "с хора". По-рано вечерта случайно срещнах приятел, който ме покани на кафе със свои приятелки. Повеселихме се с тях, разделихме се; после се видях с близкия си приятел в компанията на един друг готин човек, който ми връчи пари, които ми дължеше. Именно тогава близкият ми приятел ме покани в "18+" и аз дълго отказвах... Накрая все пак се съгласих. Настроението ми беше приповдигнато след една забавна случка и няколко коктейла. Срещата свърши, разделихме се с третия човек, а близкият ми приятел ненадейно за мен ме заведе в "Екзит", заедно с други наши приятели и познати. Там прекарахме доста време, достатъчно да се разнесе опиянението от алкохола и да остане само приповдигнатото настроение за хубава вечер; танцуваше ми се и се радвах, че все пак не съм си тръгнал. Радвах се да се видя с толкова познати и усмихнати, топли, отзивчиви лица... Толкова отдавна не бях излизал, беше като поемане на въздух след като дълго си стоял в непроветрявана стая...
Към два часа през нощта влязохме в "18+". Оставихме си дрехите на гардероба, дадоха ми номерче за моите, платих. Предполагам, че докато съм плащал, е могло да се види например, че се мярка банкнота от 50 лв в ръката ми. Компанията ни се разположи на масата край стълбите към дансинга. Аз отидох до горния бар, взех си бира и минерална вода и седнах при тях. Въпреки че си бях оставил якето и раницата на гардероб, оказа се, че по мен има още излишни дрехи – започна да ми става горещо. Съблякох връхната си дреха и тениската и останах само по фланелка. За да не ми се пречкат, реших да дам и тях на гардероб. Надали бяха минали повече от 10 минути, откакто бяхме влезли.
Сгънах дрехите и отидох при гардероба. Извадих номерчето и помолих да оставят сгънатите дрехи при останалите ми неща там. Вече на няколко крачки от гишето на гардероба край мен изникна младеж, който каза нещо от типа "я си ми дай нещата" и понечи да бръкне в джоба ми, в който тъкмо оставях номерчето. Не помня дали и нещо друго бях извадил от джоба заедно с него. Вече го бях прибрал, но още не си бях измъкнал ръката от джоба. Първо си помислих, че младежът се е объркал; той продължаваше да настоява "да си му върна парите" или "нещата", които съм му бил взел. За секунда ми хрумна, че може и да се шегува, но аз наистина не го познавах. Напираше да бръкне в джоба ми, което не му позволявах, ставаше все по-груб. В същото време ме избутваше навътре в безлюдното помещение пред тоалетните. Реагирах решително едва когато вече бяхме вътре в това помещение, на 2 крачки от преходната врата към света на хората, извиках, че това са глупости и да ме пусне; задърпах се навън; той обаче ме задърпа още по-... хм... някак си уверено, осъзнато какво точно прави, някак твърдо и методично. Осъзнах, че иска да ме завлече в съвсем безлюдните тоалетни; за миг си представих как лежа вътре пребит и ограбен; уплаших се; задърпах се съвсем яростно и отчаяно навън, към хората, към приятелите ми, започнах да крещя с всички сили "Помощ! Помощ!"; усилията ми обаче напълно уравновесяваха от дърпането от нападателя ми навътре, не напредвах и с крачка към изхода; усещането беше като затъване -- сякаш си на път да потънеш под водата и всичките ти усилия се разбиват във вълните и потъваш, потъваш; виковете ми сякаш успяваха да поддържат някаква част от мен в свяст и тя сякаш наблюдаваше отстрани и успяваше да констатира усещането; не се удряхме – нито аз него, нито той мен, но от дърпането паднахме на пода; продължих да драпам навън, някак успях да се изправя; нападателят продължаваше да ме дърпа; най-сетне в помещението се появиха хора; първото лице, което си спомням, беше това на близкия ми приятел... Някъде тогава забелязах, че от веждата ми тече доста кръв. Нападателят ми взе да им говори, че съм бил взел някакви неща и си ги бил разпознал в джоба ми; защитих се, че това са глупости и изобщо не е вярно; охраната започна да ни изтиква навън от заведението – вероятно стандартна практика в подобни случаи, нямам представа. Пред перспективата да остана сам навън с този... се изплаших още веднъж; в отчаянието си проявих поредната слабост и адски плачливо помолих близкия си приятел да не ме оставя сам – което всъщност мисля че беше излишно – и без молбата ми, нямаше да ме остави сам... За разлика от охраната на клуб "18+". Ако някога сте си мислили, че охраната в "18+" пази вас, посетителя, бъркате. За мен (вече) е съвсем ясно, че тя пази заведението. Преди май не съм се замислял по този въпрос.
И така, озовахме се пред входа на "18+". Нападателят продължаваше да твърди, че съм му взел пари – тук е първият път, в който си спомням, че спомена дори конкретна сума – 75 лв. Даже настояваше да съм си покажел съдържанието на джобовете, което на мен ми се стори адски идиотско и през ум не ми мина да го сторя наистина. Някакъв пък – изглежда познат на нападателя – убеждаваше приятеля ми да стои настрана, че това било само между мен и нападателя ми, за какво се бил бъркал той. Тия хора са луди... А той защо се бърка, щом е само между мен и нападателя ми? Помолих приятеля ми да се обади на полицията, което той стори с думите, че ме познава от пет години и знае, че не може да съм сторил каквото онзи казва. Нападателят ми не избяга, въпреки че имаше прекрасна възможност да го стори – нямаше кой да го спре. Продължаваше да твърди, че съм му откраднал "неща". И че щял да ме пребие. Приятелят ми даде телефона да говоря. Отсреща първо чух женски глас. Казах името си, къде се намирам, че някакъв "младеж" твърди, че съм го ограбил, и че заплашва да ме пребие. Гласът ме помоли да изчакам да ме свържат с когото трябва. После се появи мъжки глас, на който повторих обяснението. Повторих адреса на заведението. Междувременно от заведението излезе друг мой приятел от компанията. Като видя, че от веждата ми тече кръв, той побесня. Като чу тезата, че съм откраднал пари от нападателя си, към побесняването се прибави недоумение; изсмя се... И се завърза една словесна гейска престрелка помежду им... За да не стане и физическа, трябваше да успокояваме по-буйния ми приятел, който в края на краищата се вслуша в думите ми и се извини на полицая... Да, тази гейска словесна свада между по-буйния ми приятел и нападателя ми продължи като фон през цялото време – докато дойдат полицаите, докато те питаха мен и нападателя ми, вероятно и приятелите ми, какво точно е станало. Процедурата с полицаите продължи може би 20-30 минути. Наоколо се бяха събрали и кибици, които явно се забавляваха с "гейската словесност"... Нападателят продължаваше да заплашва и мен и приятелите ми със саморазправа дори пред полицаите, на което те изобщо не реагираха, просто слушаха.
Полицаите ми поискаха лична карта, заради което се наложи да вляза в заведението и да си взема нещата от гардероба. Охраната не искаше да ме пусне, но като схвана, че само искам да си взема дрехите, ме пуснаха. Докато разговарях с момчето на гардероба, бях все така вежлив, както и в началото, когато бяхме пристигнали. Този път обаче усещах как тази вежливост някак ме стабилизира, поддържа, успокоява, като парапет на тънък мост над пропаст...
Оказа се нападателят ми не носи лична карта, за което изглежда му написаха акт.
Накрая полицаят, който се занимаваше с мен ми обясни, че ако желая, мога да подам жалба срещу нападателя и че за да има смисъл цялата работа, е добре да ида веднага примерно в "Пирогов" и да си извадя медицинско, а после (може и на другия ден) в IV РПУ да подам жалбата.
И така, с двамата си приятели и още едно момче хванахме такси, отидохме до "Пирогов". По пътя близкият ми приятел каза, че според него нападателят ми изобщо не твърдял пред полицаите, че съм му взел пари. Говорел го само пред другите хора, но не и пред полицаите. В "Пирогов" обработиха раната ми. Не беше нещо страшно. Във веждата имало много кръвоносни съдове, раната не била голяма, но дълбока и затова кървяло много. Обработиха я с биологично лепило, казаха ми да не я мокря четири дни, зададоха ми няколко въпроса -- например изгубил ли съм съзнание, лошо ли ми е и други, на които отговорих отрицателно. Дадоха ми бележка. Взехме такси отново, оставихме по-буйния приятел и другото момче обратно в "18+" според желанието им, а с близкия ми приятел отидохме до IV РПУ. Там изненадващо агресивно и едва ли не ядосано (към края вече по-човешки) ни обясниха, че бележката от "Пирогов" не е достатъчна, трябвало и съдебно медицинско, което се вземало от кабинет на ул. "Здраве" 2.
Май ни дойде множко... Предложих да се прибираме. Бях останал без дребни пари и затова решихме да идем с такси първо до моята квартира, а после да се прибере и той. Радвам се, че се случи така, защото допирът на ръката му, присъствието му, възможността да разговаряме – всичко това ми беше нужно и ме успокояваше... Не знаех, че съм толкова напрегнат и изнурен от всичко това... Прибрах се, легнах си... Заспах малко трудно, но успях. Следващият ден беше събота, 25 ноември. Към 10 часа сутринта вече бях в съдебно-медицинския кабинет. Още на вратата сестрата ме предупреди, че процедурата струва 30 лв и трябва да имам лична карта. Имах тези неща... Макар че си помислих, а какво ако не можех да си позволя 30 лв? И сигурно има немалко пострадали хора, които не могат... 'Баси... Сестрата и лекарят бяха много внимателни и вежливи. Лекарят първо ме попита какво се е случило, а после огледа и описа раната на веждата ми. Попита ме имам ли белези по тялото. Казах, че не съм забелязал видими белези, само беше започнала да ме боли ръката. От дърпането в схватката или от друго, болката продължи няколко дни, та трябваше да внимавам какви движения правя. Лекарят ме помоли да се съблека гол до кръста и да се завъртя. Първо сестрата, а после и той забеляза охлузване в горната дясна част на гръдния кош, близо до подмишницата.

Въоръжен с медицинското, най-сетне дойде ред на IV РПУ. Там една мила девойка ми обясни какво и как да напиша – изявление какво се е случило (получи се няколко страници) и една кратка молба – същинската жалба – за съдействие. Така девойката прие жалбата с приложено фотокопие от медицинското. Даде ми телефоните на деловодството, откъдето в понеделник ми дадоха телефон и име на служител, който ще се занимава със случая – да го потърся аз или той така или иначе щял да ме потърси. След няколко седмици и няколко неуспешни обаждания успях да се свържа с този човек. Той ме прехвърли към друг телефон на двама други служители. Един от тях най-после ми обясни, че отговорният служител е намерил, че има действително има данни за извършено престъпление и вече случаят е изпратен до софийска градска прокуратурата с молба за мнение. Да чакам прокуратурата да ми се обади. За мое учудване, прокуратурата изглежда не е ангажирана със срок, в който да излезе с мнение или поне с изявление до какъв етап са стигнали нещата. Ако не получа отговор изобщо, можело да приема, че с това свършва всичко. Нямало смисъл да им се обаждам да ги търся и да ги питам какво става. А аз как да разбера дали отговор наистина няма, след като няма ясен срок, в който се предполага отговор да има?
Оттогава чух различни неща за нападателя си. Научих името му още онази нощ. Казвал (вече доста по-късно), че бил сгрешил (което схванах в смисъл, че се припознал в мен, а някой друг го бил ограбил).
Може и наистина да са го ограбили, да. Това обаче не променя факта, че е обвинил мен и че ме нападна. Аз не заслужавам подобно отношение към себе си, за мен беше важно да направя възможните за мен стъпки след тази гнусна история. На мен действията му тогава ми се видяха адски отвратителни и дори сега, като си спомням и описвам събитията, ми става притеснено и потиснато. Надявам се най-малкото ако пак посегне на някой и ако пак стигне до полицията, този случай да излезе в регистрите на полицията поне като факт... Макар да не знам имат ли изобщо такава система. Действията му ми се струват прекалено целенасочени, ясни, проектирани... Струва ми се, че е стоял там, гледал е какво неблагоразумните хора като мен си вадят от джобовете и е чакал на кого да скочи, за да го ограби. Разбира се, не мога да твърдя, че е така. Но – както казала веднъж Татяна Лолова – мисля си го.
Спомням си как ме гледаше, там пред "18+", докато полицаите си вършеха работата. Леко премрежено, уж непроницаемо, отвисоко... Но ми се струваше, че просто не знае как да ме гледа, затова ме гледа така...
Като панделка на всичко това има и някакво неясно чувство за вина, като че ли аз съм по някакъв начин виновен за случването на цялата тази история. Изглежда когато ми се случи нещо лошо, започвам да си търся някакви прегрешения, които да "обяснят" защо ми се е случило лошото чрез някаква моя несвързана вина. Което пък ми се вижда страшна глупост. Какво, не бива да ходя по заведения ли? Не бива да се веселя? Да танцувам? Друг път. По-скоро поуката е, че не е хубаво да показвам, дори и несъзнателно, че нося повече от 10-20 лв. Ще танцувам където и колкото ми се иска. Ще бъда с приятелите си, стига да се обичаме и да ни е хубаво един с друг.
Защо разказвам тези истории...
Първото нападение е нападение от омраза, нападение от скинари срещу гейове. "Те срещу нас", древен повик на ксенофобски инстинкт. А това второто... Може би един от малкото положителни ракурси към двата случая е, че хората са си хора и могат да бъдат гадни или готини, без значение дали са гейове или не.
И друго... Интересно ми е, че усещането за потъване по време на безсилието да се измъкна от хватката при второто нападение... Това усещане липсваше при първото нападение. Но приятелят ми, с който ни нападнаха край НДК тогава ми разказа, че е имал подобно усещане, но съчетано с вцепенение – затова тогава не е могъл да "се събере" поне дотолкова, че инстиктивно да повдигне ръка да се защити, камо ли да се опита да се измъкне... Може би е тъпо, но ми хрумва, че това общо усещане, макар и в два различни случая, ни сближава по някакъв начин...
Предполагам, че всеки читател би могъл да намери нещо полезно за себе си в този разказ...
Вчера гледах един симпатичен филм, където един дядо каза нещо от типа:
Знаеш ли кое е гадното на този свят? Хората. А знаеш ли кое е хубавото? Хората. Можеш да прибавяш и към двете. От теб зависи дали ще ми помогнеш да зарадваме някого или ще продължаваш да ме изпитваш.